ДЕВОЙКАТА ЛАДО

Приказка на северните народи

Това се случило много отдавна. Толкова много време изминало оттогава, че където е текла река - сега върхове се издигат, където камъни са лежали - сега гори растат.

На ловеца Чумдага му се родила дъщеря. Той и жена му дълго време нямали деца и много им се искало да си имат син, за да ходи на лов и да им носи месо, когато остареят. Но когато им се родила дъщеря, двамата толкова се зарадвали, че не знаели къде да се дянат от радост.

Нарекли девойката Ладо. Родителите й я гледали като писано яйце, косъм не давали да падне от нея. Първата година не я наричали по име, за да не научат злите дяволи за нейното рождение. Над люлката й сложили магически предмети - мечи зъб, да прогонва дяволите, кокоши крак - да я пази от лоши сънища. Къпели я с мляко, обличали я с дрехи от най-меки и тънки кожи.

Пораснала Ладо и станала чудна красавица - лицето й било като пълна бяла луна, очите - като черни боровинки, устните - като узрели малини. Само едно й било лошото - нищо не умеела да върши. Майка й не й давала да нацепи дърва и да напали огън, за да не й загрубеят ръцете. Не я карала да сготви тлъста тюленова чорба, за да не й се омазни кожата на лицето. Не й позволявала да шие кожени дрехи или да бродира с еленова козина, за да не й се зачервят очите. И Ладо израснала хубава, но ленива и разглезена девойка.

Започнали да идват момци от селото да я искат за жена. Дошъл един момък, нямало по-добър ловец в селото от него. Като преследвал зверовете, те плачели, защото знаели, че от него не могат да избягат. А Ладо не искала и да чуе за него:

- Махни се от мен, миришеш на диви зверове. Не мога да живея с тебе. От твоите кожи ръцете ще си разраня!

Дошъл друг момък. Нямало в селото рибар като него - на едно копие десет риби нанизвал, през пет метров лед накъде плуват ги виждал.

А Ладо си запушила носа:

- Махни се от мен, на риба миришеш. Не мога с теб да живея. Вечно мокра ли да ходя?

Дошъл трети момък. Никой нямал такъв впряг като него - кучетата му вятъра надбягвали. А Ладо му викнала:

- Махни се от мене - на кучета миришеш! Не мога с теб да живея, кучетата ти да храня, краката си да цапам.

Започнали да я отбягват момците. Защо им е такава сприхава жена? Вече никой не идвал да я иска. Майка й взела да я гълчи:

- Лошо е така да обиждаш хората, всички ще те намразят.

А Ладо се ядосала и закрещяла:

- И вие ли сте против мене, искате да се отървете от мене.

И от този ден станала още по-раздразнителна и проклета. Нищо вече в къщи не харесвала, с нищо не можело да й се угоди. Ту дрехата неудобна, ту кашата твърда, ту месото жилаво. Опекла майка й сладки, сложила ги на масата, а Ладо й крещи:

- Махни ги, много са горещи!

Майката дала сладките на съседските деца. Изяли го децата и не спирали да хвалят сладките:

- Ау, какви са вкусни, ау какви са меки!

Тука вече Ладо не могла да издържи. Скочила, затропала с крака, блъснала майка си и изхвръкнала от къщи. Огледала се наоколо - всичко й се струвало грозно и мръсно и хората некрасиви. Погледнала нагоре, гледа - летят лебеди, на юг отлитат. Бели като сняг, а перата им блестят на слънцето като сребро.

Закрещяла Ладо:

- През глава ще се преметна, на бял лебед ще се превърна - с лебедите ще отлетя, чисти хора да потърся, друга майка да си намеря!

И като казала това, преметнала се през глава. Изведнъж се покрила цялата с белоснежни пера, ръцете й се размахали и превърнали в криле, тя се вдигнала високо във въздуха и полетяла към ятото лебеди.

Заплакала майката, замолила я да се върне. Ладо даже не се и обърнала да я погледне.

Долетяло Ладо до ятото лебеди. Казала им:

- Вземете ме с вас, лебеди, искам по света да полетя, чисти хора, които не миришат на риба да търся, нова майка да си намеря!

Загракали лебедите неодобрително:

- Не можеш друга майка да си намериш! Всеки има само една майка. Не те искаме с нас.

Отлетели лебедите. Полетяла Ладо сама, на майка си сърдита, на лебедите сърдита. Тръгнала да търси друго място, където хората не миришат на кучета и на риба, друга майка да си намери.

Дълго летяла Ладо, много страни видяла, но никъде друг дом и друга майка не намерила. Когато дошла отново пролетта, долетели лебедите от топлите страни. Долетяла и Ладо и започнала да кръжи над селото и над родния си дом, майка си да зове.

- През глава ще се преметна, отново девойка ще стана, майка си ще прегърна - завикала тя. Но никой не се показал от къщата, а и дим не се виждал от комина. Заплакала от безсилие Ладо, не можела вече да се превърне в девойка.

Цялото лято летяла над селото Ладо. Все чакала кога ще излезе майка й и ще вдигне поглед да я види, да й се зарадва. Но напразно призовавала Ладо майка си, напразно се виела над къщата и крещяла. Не можела да излезе майка й, защото била умряла от мъка по загубеното си дете.

Когато от Амур повял студения вятър, Ладо отлетяла с лебедите на юг.

Оттогава всяка пролет тя долита, кръжи над селото и кряка, майка си зове.

Превод: Лина Бакалова
Преводът е под лиценз: Криейтив Комънс-Признание-Некомерсиално-Без производни

ДРАКОНОВИЯТ КАМЪК

Монголска приказка

Живеели някога старец и старица. Те си имали син. Когато синът отраснал, оженил се и всички в къщи заедно - и стари и млади - от сутрин до вечер се трудели, но все живеели бедно. Припечеленото едва им стигало.

Старецът имал три златни монети, които си бил скътал на място, известно само нему. Веднъж той ги извадил и ги дал на снаха си, като й казал:

- Вземи тези монети - в трудни дни те могат да ви потрябват!

Младата невеста с благодарност приела подаръка и сложила парите на скришно място.

Не след дълго старите хора починали един след друг и останали само двамата млади. Те продължили да работят с удвоени сили, но доходът им бил все така недостатъчен. Нямало даже за храна и те решили да продадат някои вещи, за да могат да посрещнат нуждите си, но никой не искал да им ги купи, защото всичко, което имали, било вече съвсем старо и изхабено.

Тогава жената измъкнала една от златните монети и казала на мъжа си:

- Ето ти една жълтица. Купи с нея дрехи за нас двамата и нещо за ядене.

Мъжът отишъл на пазара и се заоглеждал какво би могъл да купи за една жълтица. Изведнъж видял как няколко момчета измъчват една котка - били вързали примка около шията на животинчето и се канели да го удушат. Сърцето на младия мъж се свило от жал.

- Хей, момчета, стойте! Не убивайте котката! - извикал той. - Ще ви дам жълтица за нея.

С победоносни възгласи, че са направили добра сделка, мочетата грабнали златната монета, дали му котката и побегнали.

Мъжът отнесъл котката в къщи и жена му го запитала:

- Е, какво купи от пазара?

- Нищо не купих, - тъжно промърморил мъжът. - Имаше там няколко хлапета; бяха се приготвили да убият една котка. Аз се съжалих над животинчето и за да го спася, купих го от тях за жълтицата, дето ти ми я даде сутринта.

Жената чула какво казва мъжът й и се усмихнала тъжно. Колкото и да била непрактична постъпката му, тя не можела да му се сърди, защото той постъпил като благороден човек. Вечерта разделили оскъдната храна, която имали от преди, на три равни части и вечеряли и тримата - тя, той и спасеното котенце.

Минало се време и жената решила да извади следващата златна монета, защото недоимъкът станал непоносим.

- Ето, вземи тази жълтица и иди на пазара - казала тя на мъжа си. - Гледай този път наистина да купиш някои от нещата, от които имаме най-голяма нужда!

Докато мъжът обикалял из пазара, жена му отишла с котенцето в гората да насъберат сухи съчки за огъня. Преди да се върнат вкъщи, те изровили по поляните малко сладки корени, за да осигурят и вечерята. Скоро и мъжът се прибрал от пазара - в ръцете си носел само едно куче.

- Какво си купил? - запитала жената.

- Щом пристигнах на пазара, видях как един човек се кани да обеси кучето си. Аз видях това и се съжалих над животното. Дадох на този човек жълтицата и в замяна взех кучето - обяснил мъжът.

И този път жената тъжно поклатила глава и простила на мъжа си неговата непректичност, защото зад нея се криело голямо и благородно сърце. Тя разделила оскъдната храна на четири и от нея вечеряли всички - тя, мъжът й, котенцето и кученцето.

През следващите дни те работили още по-усилно, но това не било достатъчно, че да изкарат дори колкото да залъжат глада си. От преумора и недоимък накрая жената сериозно се разболяла и се наложило да не става от леглото. Мъжът, котето и кучето не знаели що да сторят. Парите, които те все пак с голям труд били изкарали, се свършили и дори последната златна монета - подаръка на стария човек - се наложило да похарчат.

Тогава котето и кучето се спогледали и решили, че трябва да направят нещо.

- На нашите стопани им е трудно да спечелят пари, - разсъждавали те. - Как бихме могли да им помогнем?

Двете животни намислили да намерят Драконовия камък, който можел да изпълнява всякакви желания. Те отишли при мъжа и споделили с него своята идея.

- Някак си ще преживеем - казал стопанинът. - Но вие не можете да действувате против съдбата. Малки и слаби същества сте; може да ви убие всеки, който си поиска. И е опасно да търсите Драконовия камък - не ходете никъде, скъпи мои!

Мъжът казал това и залостил вратите, за да им попречи, ако решат да направят нещо необмислено. След това отишъл да спи, защото бил много изморен.

Когато нощта потопила всичко в сън, кучето се пробудило, събудило и котето и му казало:

- Смелите винаги побеждават в този свят. Хайде да тръгваме, котенце! Щом сме решили да намерим Драконовия камък, значи трябва да тръгнем да го търсим.

Котето скочило на крака, отместило внимателно резето на вратата и двете животни потеглили на дълъг път.

На сутринта мъжът и жената се събудили и видяли, че кучето и котето са ги напуснали. Това ги огорчило и те за сетен път се почувствували много нещастни.

Жената не издържала и започнала да упреква мъжа си:

- Ти знаеше, че все пак те ще тръгнат, нали? Защо тогава не тръгна подир тях да ги спреш? Освен това Драконовият камък подобава на владетели и принцове, а не на обикновени хора, каквито сме ние...

В това време котето и кучето вървяли дълго, без да забележат колко много са се отвървяли от дома. Изведнъж пътят им се оказал отрязан от една огнена планина - целите й склонове били обхванати от пожар. Не било възможно нито да се продължи напряко, нито да се заобиколи.

Котето казало:

- Приятелю, не би ли могъл да помислиш как да намерим пътя, а аз през това време ще се опитам да уловя нещо за храна?

- Разбира се, ще се опитам да помисля за нов път - отвърнало кучето. - Ти върви, половувай! Аз ще си почина и ще се опитам да видя как може да се продължи. А с тебе ще се срещнем пак тук след двадесет и един дена - по пладне. Не по-рано.

Котето се отправило отново на лов, а кучето останало само.

След двадесет и един ден, точно по пладне, котето се завърнало и намерило кучето, което си стояло там, а очите му били станали червени от сълзи. То не могло да намери път, а огнената планина се била разпалила още по-ярко.

Котката искала да разпита приятеля си как е прекарал той всичкото това време, но изведнъж забелязала два малки черни облака на северо-запад, които напомняли отронени сълзи. Постепенно облаците взели да стават големи - цялото небе помрачняло и скоро на земята се излял проливен дъжд, който изгасил пожара по склоновете на огнената планина. Дъждът отминал, а планината повече не пламтяла.

Двете животни вече можели да продължат безпрепятствено пътя си и така пресекли угасналата огнена планина напряко, но като повървяли още, изведнъж се оказали в подножието на друга планина. Тя била висока и скалиста. Не било възможно нито да се продължи напряко, нито да се заобиколи.

- Какво да правим сега? - запитало кучето.

- Този път аз ще остана тук, ще си отдъхна и ще помисля как може да се продължи, а ти отиди да хванеш нещо за храна - отвърнало котето и изпратило приятеля си на лов.

- Върни се на седмия ден, по пладне. Не по-рано!

Като останало само, то изпънало мишците си, напрягайки всеки свой нерв и започнало трескаво да мисли.

На седмия ден - точно по пладне - кучето се върнало от лов и видяло че неговата приятелка, котката, била станала много мъничка. Можела да се събере в една чаша.

- Хвани ме здраво за козината на врата и си затвори очите, за да не се уплашиш! - казала котката и когато кучето се заловило здраво, тя се понесла нагоре с енергични скокове, като се вкопчвала в скалните издатини. Така тя теглела със себе си и кучето по почти отвесния наклон. Скоро те успяли по този начин да стигнат до билото на планината и да я пресекат напреко.

Двамата четириноги приятели продължили пътя си. По едно време стигнали до брега на огромно езеро. Не било възможно нито да се преплува напреко, нито да се заобиколи по брега му.

Котенцето взело буца пръст и я хвърлило в езерото. Пръстта бързо се разкиснала и разтворила във водата - нищо не останало от нея.

- Не, така няма да стане! - казало котето.

След това взело един камък и го хвърлило в езерото. Камъкът мигом потънал на дъното.

- И така не става! - казало котето.

Тогава кучето донесло няколко парчета кора от дърветата наоколо. Хвърлили във водта брезовата кора и тя не потънала, а останала да се носи по повърхността.

Хвърлили елховата кора в езерото и тя също не потънала.

- Е, сега така ще стане! - извикало котенцето и скочило върху брезовата кора. Кучето пък се настанило върху елховата кора и така двете животни заплували из езерната шир. Течението ги носило дълго време, докато накрая достигнали отсрещния бряг.

Когато стъпили на брега, двамата четириноги приятели разбрали, че са попаднали в подземното царство. Пред тях бил огромен мрачен град с надвиснали страховити стени. Тръгнали да обикалят около крепостта, но никъде не могли да открият никакви врати...

Изведнъж видяли на пътеката как една мишка уловила малка птичка и се готвела да я убие. Двамата приятели се спуснали да помогнат на нещастната птичка.

Котенцето уловило мишката, а кучето съживило изпадналата в несвяст птичка с топлината на диханието си.

Птичето отворило очи и като видяло избавителите си, изчуруликало:

- Благодаря, че ми спасихте живота. Искам да ви се отплатя: кажете от какво имате нужда и аз ще се опитам да направя нещо за вас!

Котката се канела да излапа мишлето, но то го ударило на молба:

- Съжалете се над мен - бедното! Аз имам в къщи стари родители и малки дечица. Без мен всички те ще умрат от глад.

- Добре - казало котето, - ще ти подаря живота, но ни кажи коя част на двореца обитава вашият цар и къде държи той своя Драконов камък.

- Нашият цар държи Драконовия камък в устата си; само там му се струва, че камъкът е в безопасност и никой няма да му го вземе. Даже когато спи, той не го вади от устата си. Но не в това е трудността - аз съм малко мишле и мога да отворя с хитрост устата на царя, като го погъделичкам с опашка докато спи и така го накарам да кихне. Но е невъзможно да се проникне в покоите му, които са в най-непристъпната част на двореца. При това по цяла нощ в неговата стая стоят на стража четирима от най-верните му офицери със запалени лампи в ръце, а при вратата винаги има въоръжен до зъби часовой. Немислимо е да се промъкне някой покрай тях незабелязано.

Птичето чуло какво казала мишката и зачуруликало:

- Аз мога да ви помогна да проникнете там!

Котето и кучето били вън от себе си от радост. Вечерта те се посъветвали какво да правят по-нататък и решили да изчакат нощта преди да действуват.

През нощта мишката се провряла под крепостната стена и успяла да отвори една от умело замаскираните порти на замъка. През това време птичката влетяла в двореца и като размахвала криле, доближавала се до всяка от лампите и ги гасяла, докато всичко потънало в мрак. Котенцето и кучето се промъквали в царския дворец опипом в тъмнината, когато внезапно прозвучала тревога:

- Защо всички светлини са угасени? - викали стражите.

- Не знам! Нещо се случи... Май вие угасихте лампите...

- Как така - ние? Вие ги изгасихте! - започнали да се карат помежду си стражниците.

А докато се разразявала кавгата по коридорите на замъка, котката и кучето скочили върху царския креват и се надвесили над лицето на царя. Там била вече мишката, която бръкнала с опашка в едната ноздра на дълбоко заспалия владетел на подземното царство.

- А-а-а-пчи-хууу! - кихнала коронованата особа и Драконовият камък изхвърчал от устата й.

Кучето стиснало камъка със зъби и заедно с котката се измъкнали с бясна скорост от двореца. Птичката и мишлето ги изпроводили чак до брега на езерото.

Когато двамата четириноги авантюристи седнали отново на своите салове от дървесни кори, котето казало:

- Е, най-после успяхме двама с теб, приятелю, да измъкнем Драконовия камък, но ти все още го стискаш между зъбите си. Това не е справедливо! Искам и аз да го понося малко...

- Котенце мило - казало кучето, - ти едва ли ще можеш да носиш камъка с меките си лапки. Боя се, че ще го загубиш и затова не бих ти го дал с особена охота.

Но ако съм сигурем, че ще го носиш в устата си - макар Драконовият камък да е твърде голям за твоята уста - то аз може би ще ти го дам за малко. Все пак - дръж го здраво и не си отваряй много устата да не го изпуснеш!

И кучето й дало камъка.

Внезапно котката видяла риба във водата и много й се приискало да я улови. Но тя навреме си спомнила, че сега Драконовият камък се намирал в устата й и повече не посмяла дори да се движи. По-натаък - докато плавали из езерото - тя много пъти съзирала в глъбините риба, но успявала винаги да овладее ловния си котешки инстинкт.

В следващите няколко дни, обаче, котката се почувствувала сериозно болна и това било от глад. От силното изтощение тя започнала да гледа на всичко, като че ли е един кошмарен сън. Ето защо, когато следващия път видяла под сала си една голяма златна риба, тя не могла да се стърпи, гмурнала се и широко разтворила уста, за да захапе рибата. Драконовия камък потънал на дъното.

Котето и кучето достигнали до брега нажалени и седнали на крайбрежните камъни да си поплачат. Дълго седели така - измъчени и гладни, - без да знаят какво да предприемат по-нататък. По едно време видяли как рибари извлекли от езерото огромна риба, почистили я от вътрешностите й, нарязали месото й на парчета и тръгнали да отнесат улова си у дома.

Изгладнелите животинки се нахвърлили на разхвърляните от рибарите остатъци и започнали да ядат. Изведнъж, както се ровело из изоставените рибешки вътрешности, кучето усетило нещо твърдо между зъбите си. Това бил Драконовия камък, който голямата риба била глътнала от дъното на езерото. Котето било много щастливо, защото загубата не се оказала непоправима.

Щастливи, двете животни се понесли по пътя към дома. За да не се загуби пак камъка, кучето решило да си направи отвор в кожата на врата - зад ушите - и там и да го съхранява до като не се приберат у дома. По пътя минали покрай една юрта, където помолили да им дадат игла, конец и напръстник, за да може кучето да зашие отвора на врата си, където скрило камъка. Децата в юртата, обаче, хванали двете животни, поставили ги в една кошница и започнали да се забавляват, като я подмятат. Когато родителите видяли как децата имъчват котето и кучето, те им се скарали.

- Как можете да постъпвате така с бедните животни! Пуснете ги веднага! - ядосан извикал бащата.

- Как да не ги измъчваме - отвърнали децата, - като тези животни са толкова странни и различни от всичко друго, което ние знаем? Та те ни поискаха да им дадем игла, конец и напръстник!...

- Е, добре! Но не можете да отречете, че са много умни. Не бива да им отказвате това, което искат. Дайте им игла, конец и напръстник! - казал бащата.

Кучето направило прорез в кожата зад ушите си и зашило там вълшебния камък. След това двама с котето потеглили за къщата на стопаните си.

В това време мъжът и жената били изпаднали в дълбоко отчаяние. Сред цялата бедност, в която тънели, техните мили животинки били единствената им утеха, а сега били изгубили и тях. Нямали сили дори да тръгнат да ги търсят. И все така продължавали да се нижат дните им в немотия и глад, стигащи до предела на гибелта...

Една вечер, както си седяли около огъня и оплаквали съдбата си, в юртата им с лай се хвърлило кучето, следвано по петите от котенцето. Щастието на всички било неизмеримо. Когато двамата четириноги приятели свършили да разказват дългата история на своите подвизи и патила, накрая кучето подканило стопаните си да разшият прореза зад ушите му, откъдето извадили блестящият Драконов камък. Този, дето творял добри вълшебства, ако е сгрят от топлината на добри хора...

Камъкът бил такъв, че всеки път, щом някой, който го държал в ръце, си представял нещо съкровено и желано, то в миг се осъществявало. От този ден нататък бедните хорица и техните четириноги приятели заживяли охолно и щастливо и започнали щедро да помагат на всички, които били застрашени от лишения - каквито били и те самите преди това.

Станало така, че жената, която по-рано мислела за Драконовия камък, като за нещо, което не е съдено да бъде достояние на такива скромни хора като тях, видяла, че истинските вълшебства са възможни, само ако ги направлява волята на човека с голямо сърце - дори той да обитава бедна юрта, - а не на егоиста-владетел, който без да излиза от мрачния си дворец, можел само да крие съкровището в устата си, ужасен, че някой ще му го открадне.

Превод: Анатолий Буковски
Преводът е под лиценз: Криейтив Комънс-Признание-Некомерсиално-Без производни

МАЛКАТА ИНФАНТА, КОЯТО БИЛА ПРЕВЪРНАТА В БАДЕМОВО ДРЪВЧЕ

Испанска приказка

Живеели някога крал и кралица, които след като дълго се били молили на небето, добили дъщеря, на която решили да дадат името Маргалида. На кръщенето били поканени всички вълшебници на кралството, освен една, наречена Изаура, за която никой нямал представа къде е.

Всички поканени вълшебници отрупали инфантата със скъпи дарове: една й пожелала красота, друга здраве, трета кротост, четвърта мъдрост, пета - весел характер.

Но Изаура, вбесена от това, че не е била поканена на кръщенето, нахлула в покоите на малката принцеса и изрекла злокобно проклятие.

Тя казала с дрезгав глас:

- Когато станеш на възраст за омъжване, Маргалида, да се превърнеш в бадемово дърво!

Феята - кръстница, добрата Мафалда, се приближила до люлката, в която невинно спяла нейната кръщелница, малката инфанта. И като не могла да унищожи изцяло злотворната магия на огорчената Изаура, поискала да я обезсили с едно по-силно заклинание и казала:

- Да, ще се превърнеш, кръщелнице моя, на дръвче, достигнеш ли до възраст за омъжване, но ще възвърнеш пак предишния си вид, щом някой те обикне.

Изминали петнадесет години.

Една вечер малката инфанта излязла да лови пеперуди в градината и... не се завърнала в двореца.

Превърнала се в бадемово дръвче.

Родителите й били потресени от случилото се, но не се отчаяли. Било се изпълнило предсказнието на Изаура, злата магьосница. Сега трябвало да се сбъдне и това на Мафалда, добрата фея.

В една пролетна утрин един овчар минавал под едно разцъфнало бадемово дърво и чул дървото да казва:

- Овчарко, овчарко... Аз съм принцеса Маргалида... Искаш ли да ми станеш съпруг?

Вдигнало овчарчето поглед и видяло да изплува внезапно сред розовите цветове на бадема русата главица на малката инфанта. То се изплашило и хукнало да бяга.

По пладне минал през същото място един оръженосец и чул бадемовото дърво да му казва:

- Оръженосецо, оръженосецо... Аз съм принцеса Маргалида... Искаш ли да ми станеш съпруг?

Вдигнал глава оръженосецът и видял красивото лице и златните плитки на малката инфанта.

- Да, искам, моя принцесо, но преди това трябва да получа разрешение от моите родители.

Вечерта един конник минал под разцъфналото бадемово дърво.

Бадемовото дърво му казало:

- Коннико, коннико... Аз съм принцеса Маргалида... Искаш ли да ми станеш съпруг?

Вдигнал взор конникът и като забелязал главицата на малката инфанта сред розовите цветове на дървото, отвърнал:

- Да, искам, но първо трябва да те видя в човешки вид. Никому не позволявам да ме мами!

И бавно се отдалечил, като отвреме навреме се обръщал назад.

През нощта един вълшебен принц минал под клоните на бадемовото дърво и чул дървото да казва:

- Принце, принце... Аз съм принцеса Маргалида... Искаш ли да ми станеш съпруг?

Вдигнал принцът очи към дървото и, макар и да не виждал ясно ангелски красивата главица на малката инфанта, паднал на колене и възкликнал:

- Да, искам.

Тогава малката принцеса напуснала стъблото на дървото, облечена в бяла туника, обсипана със звезди, а на главата с корона от цвят от бадемово дърво.

Когато се отправила към двореца, заедно със своя годеник, вълшебния принц, те срещнали по пътя овчарчето, оръженосеца и конника. Тримата се били върнали да я потърсят.

Тя казала с усмивка на овчарчето:

- Късно е вече, добро мое овчарче!

На оръженосеца казала с по-сериозен тон:

- Ти не идваш навреме, връщай се обратно!

А на конника нищо не казала, само си обърнала главата на другата страна, сякаш била видяла василиск¹.

1. Василиск (Basilisk) - според европейската митология, легендарно влечуго, смятано за цар на змиите, което имало силата да причини смърт само с един поглед. Някои го описват като огромен гущер или змия, а други, особено в Средновековието, като огромен петел със змийска опашка и зъби. Дж. Чосър, в своите "Кентърберийски разкази", го нарича василикок. Според някои легенди, василисците могат да бъдат убити ако чуят кукуригането на петел или взирайки се в образа си в огледало. (бел. прев., източник: Ulisse Aldrovandi. Monstrorum historia. 1642). [обратно]

Превод: Анатолий Буковски
Преводът е под лиценз: Криейтив Комънс-Признание-Некомерсиално-Без производни

ЖЕНАТА ОТ ЩРАУСОВО ЯЙЦЕ

Южноафриканска приказка

Сетелане бил много беден човек. Той прекарал целия си живот в лов на мишки. Не бил ял нищо друго, освен месо от мишки. И дрехите му били направени от миши кожи.

Един ден, както обикалял в търсене на мишки, с поглед вперен в земята, той намерил едно доста голямо щраусово яйце. Той го взел и го занесъл в колибата си, където го скрил добре. После излязъл отново, а когато се върнал, намерил един самун хляб. Той го поел: бил още топъл! Отхапал една хапка: бил много вкусен! Той го изял целия и отишъл да си легне, за първи път с пълен стомах, от както се помнел. Хлябът бил за предпочитане пред мишето месо!

На следващата сутрин той отново излязъл и когато се прибрал привечер, в къщи го очаквал нов самун хляб, че даже и канче прясна бира. Той я изпил с наслада, след като се нахранил с топлия хляб.

На по-следващата вечер отново го очаквали канче бира и самун хляб. Той започнал да се чуди: "Това е, като да съм женен, а аз никога не съм имал жена." В този момент щраусовото яйце се отворило с трясък и оттам излязла една млада жена, която била много хубава. Тя му казала следното: "Сетелане, аз ще бъда твоя жена и ще ти приготвям хляб и канче бира всеки ден, но ти никога не трябва да ме наричаш дъщеря на щраусово яйце, дори и ако си пиян, защото тогава всичко ще бъде свършено." Сетелане я уверил, че той никога не би казал такова отвратително нещо и оттогава за него започнал един много щастлив живот.

Един ден тя го попитала иска ли да бъде вожд и да има народ. Той казад "да". Тогава жена му излязла, взела една пръчка, отишла там, където изхвърляли пепелта от огнището и ударила няколко пъти по купчината пепел с пръчката.

На следващата сутрин, когато Сетелане се събудил, той чул говор от много гласове, викове и смях. Намерил се заобиколен от много хора, които си правели колиби, за да живеят в тях. Дочул също мучене и блеене: неговите хора отглеждали добитък, кози и овце. Като го видели, те веднага му заговорили със страхопочитание: "Добро утро, вожде!"

Оттогава Сетелане заживял като цар, заобиколен от слуги. Той изхвълил дрехите си от миша кожа и му дали облекло като за вожд, направено от чакалски кожи, както и меко легло за спане. Уви! Хубавите неща свършват бързо и, което е най-лошото, ние сами ги разваляме със собствената си глупост!

Дошъл денят, в който Сетелане бил толкова пиян, че не знаел какво говори, когато казал на жена си: "Какво си мислиш, ти си само дъщерята на едно щраусово яйце!"

После паднал безпаметен на леглото, от толкова изпита бира. Когато най-после се събудил, още не било съмнало. Сторило му се, че леглото му е твърдо и студено. Той опипал наоколо, но ръцете му не напипали нищо друго, освен гола земя и той разбрал, че бил облечен със старите си дрехи от миша кожа. Отново се намирал в старата си колиба в пустошта. Бил сам: ни жена, ни хора, ни добитък, ни кози, нито звук, нито канче бира, само изпочупени стари отломки. Нямало хляб, имало само няколко трохи, нагризани от мишки. Като му се прияло, трябвало да стане и да отиде да лови отново мишки. До края на живота си, изпосталял и мръсен, той се занимавал само с това.

Превод: Лина Бакалова
Преводът е под лиценз: Криейтив Комънс-Признание-Некомерсиално-Без производни

ВРАНАТА С БЯЛО ОКОЛО ШИЯТА

Южноафриканска приказка


Живял някога един мъж със своята жена и те били заедно от много години, но си нямали деца да се грижат за тях, когато остареят. Те се измъчвали много заради това, но не знаели какво да правят. Не можеш да си поръчаш или купиш деца, нито пък те растат по дърветата. Единственото, което им оставало било да чакат някое чудо, което все още може да се случи в приказките.

Сега слушайте, един ден, както засявали нивите си, те видели как едно необикновено голямо ято птици се спуснало да кълве зърното. Скоро не останали никакви семена. Какво да правят? Били останали само няколко зрънца в торбата им и те нямали представа откъде ще намерят други семена, защото в онези времена стопаните запазвали само по една торба, пълна със семена за следващата реколта всяка година и ако тя се загубела, чакал ги глад. Реколтата тогава не била, каквато е днес, когато вече няма суша. Ами сега, какво ще правят?

Селянинът казал на жена си: "Ще трябва да запазим тези няколко зърна, които останаха и да чакаме, докато птиците си отидат. Няма смисъл да ги сеем сега, те ще се върнат, тези летящи крадци, и ще изядат последния ни запас от семена." Жена му се съгласила, но някой друг не бил съгласен. Това била една врана с бяло около шията, голяма колкото гарваните в Европа, която кацнала пред тях и започнала да говори с човешки глас: "Мили приятели, не ни лишавайте от зърното, което ни е нужно, за да оцелеем. Дайте ни всичките си семена и ние, птиците от небето, ви обещаваме, че голямо щастие и успех ще ви споходи, но трябва да постъпите точно, както ви казвам."

Бедните хора се съгласили. Те нямали голям избор, защото къде щели да търсят нови семена за посев? Както изглеждало, чакал ги глад и в такъв случай по-добре било да поемат голям риск, за да спечелят.

И така, селянинът отворил торбата си, извадил зърната и ги разпръснал всичките за гладните птици. След като изкълвали всичките семена, птиците се поклонили и отлетели. Тогава голямата врана пристъпила отново напред и казала следното: "От името на всички мои братя птици, аз ви благодаря за вашата щедрост. Сега ще ви възнаградя. Слушайте внимателно и направете точно това, което ще ви кажа. Вземете една крава, заколете я, одерете я и вземете рогата и копитата, сърцето и черния дроб, бъбреците и дробовете, стомаха и червата. Запомнете, осем органа трябва да извадите. След това ги сложете в кожата, всичките осем, и я зашийте внимателно, така че никаква светлина да не прониква вътре. После трябва да сварите месото и да го раздадете на вашите приятели - поканете всичките си съседи и роднини на гощавка. След това чакайте до утре сутринта. Не позволявайте никаква светлина да влезе в колибата ви, нито слънчева, нито лунна. Не докосвайте кожата на кравата, нито това, което е вътре, докато не чуете петелът да пропее. Каквото и да чуете или видите, не правете нищо и не издавайте звук, докато не изгрее слънцето.

Добрият стопанин и жена му направили точно, както враната им наредила. Те се сбогували с единствената си крава, заклали я, одрали я внимателно, отрязали й краката и рогата, извадили дробовете и бъбреците, сърцето и черния дроб, стомаха и червата и сложили всичко заедно в голямата кравешка кожа, която зашили внимателно. По-късно същия ден те поканили всичките си приятели и съседи и сварили месото за тях. Вечерта, когато гостите си тръгнали, селянинът и жена му отишли да си легнат, но мислите ли, че могли да затворят очи? Нито за миг! Те само лежали в тъмното и се чудели какво ли става с тази кравешка кожа.

Изведнъж, в хижата нахлул порив на вятър, после всичко отново утихнало. Двете единствени живи същества в хижата се изплашили, но стояли неподвижни като мишки, които са подушили котка. Но дали наистина били единствените живи същества в хижата? Струвало им се, че кожата започнала да мърда, като че имало нещо живо в нея, и като че ли то растяло, защото движението се усилвало, кожата като че ли се издувала и понякога тя почти се търкулвала настрани. По-късно през нощта, а вие разбирате, че селянинът и жена му не заспали дори за минута, те чули тънки гласчета, идващи от вътрешността на кравешката кожа, които викали: "Махнете се, копита! Стъпвате върху ми!", или: "Премести се, стомах, заемаш много място!" или пък "Обърнете се, рога, бодете ме!"

Най-после, небето посивяло и първите петли пропяли. Мъжът и неговата жена си поотдъхнали, защото това била една страшна нощ, но не продумвали нито дума. Едва когато слънцето се появило над билата на хълмовете, селянинът станал, взел ножа си и срязал кожените ивици, които държали кравешката кожа зашита. Кожата се разтворила от всички страни, както слънчоглед се разтваря сутрин, и знаете ли какво имало вътре? Вътре имало осем бебета, да, осем. Те всичките били здрави и ритали и най-важното - те можели вече да говорят! Те казали: "Благодарим ви, мамо и татко, че ни освободихте!" и "Ние бяхме така притиснати в това тясно място!", и "Имаше все по-малко и по-малко място за нас тук!", и "Колко е хубаво, да си навън, на широко!"...

Те всички говорели като селски старейшини и техните родители изгубили ума и дума от радост, докато децата не казали: "Гладен съм!" - едно след друго. Ами сега? Ако можеше някой да ги посъветва какво да правят! Изведнъж те чули познат глас - това била враната с бяло около шията: тя застанала на входа и се обърнала към щастливите родители в този така критичен момент, в който се чудели, с какво да нахранят децата си. "Слушайте внимателно пак" - заговорила враната, след като им пожелала добро утро. "Съберете тора от кравата и го заровете в средата на градината си." Тя отлетяла, а жената отишла веднага да донесе тор, докато мъжът отишъл в градината и изкопал една дълбока яма. Те сложили торта в ямата и я покрили с пръст. И виж ти! На следващия ден, когато слънцето се вдигнало, те погледнали навън и що да видят - там стояло дърво, много зелено и покрито с листа. То дори имало плодове, а на дървото била кацнала враната с бяло около шията, която им казала: "Добро утро, приятели мои. Сега помнете: това дърво ще има винаги достатъчно плодове за вас и децата ви, но не трябва да ядете семената: те са за моите братя птиците, затова винаги събирайте семената от тези плодове и ги пазете за нас. Докато правите това, това зелено дърво ще дава достатъчно храна и за нас, и за вас." Така и станало!

Родителите берели всеки ден плодове, които давали на децата; и им казали никога да не гълтат дори и една семка, а да хвърлят всички семки навън, в полето, за да могат птиците да ги ядат. След време много плодни дървета израснали и селянинът вече имал цяла овощна градина, което било добре, защото децата му пораснали, оженили се и имали деца и внуци, които също хранели с чудесните плодове от дърветата. Така някогашният беден селянин станал голям вожд, защото бил послушал думите на враната с бяло около шията.

Превод: Лина Бакалова
Преводът е под лиценз: Криейтив Комънс-Признание-Некомерсиално-Без производни

СЕЛЕКАНА И РЕЧНИЯТ БОГ

Южноафриканска приказка

Селекана била девойка с добро сърце, винаги готова да помогне на другите. Затова хората я обичали и някои от тези, на които била правила добро, й давали малки подаръци - огърлици и гривни, украсени с разноцветни мъниста, каквито хората от народа Банту могат да правят така хубаво. Разбира се, нейните връстнички в селището й завиждали за тези украшения, като не можели или не искали да разберат, че тя си ги е заслужила. Според обичая, в Африка момичетата трябва да слизат до реката всеки ден за вода, обикновено преди залез слънце, но никога след това, защото иначе речните духове могат да ги хванат, или поне така казват хората. Въпреки че съдовете за вода са тежки - някои тежат до двайсет килограма, когато са напълнени - момичетата вършат тази работа охотно, защото това им дава възможност да посплетничат и да се покажат с някоя нова дреха или нови гривни и обеци.

Един следобед, Селекана била тръгнала за реката, когато стара майка Селека я помолила да й помогне. Тя била саката и Селекана често й помагала в къщната работа. Старицата й дала една малка гривна, направена от космите на слонска опашка и й казала: "Ето, вземи това, то не ми е вече нужно, аз съм вече стара и ти можеш да го носиш. Благодаря ти за помощта. Сега побързай да си налееш вода, преди да се е стъмнило." Благодарна и щастлива, Селекана хукнала с ведрото си надолу към речния бряг. Там тя заварила всички момичета от селото, които я чакали и се подсмивали. Тя забелязала, че никое от тях не носело накити.

Момичето, което било тяхната водачка, казало: "Селекана, ти закъсня, ние току-що завършихме нашата церемония, решихме да омилостивим речния бог чрез ритуала с жертвоприношенията, който не сме изпълнявали отдавна. И така, ние пожертвахме нашите накити и ги хвърлихме в реката. Аз съм сигурна, че и ти ще направиш същото, иначе речният бог може да излезе, да те хване и да те завлече в реката някой път, след мръкване, когато пак закъснееш." Селекана знаела, че церемонията по жертвоприношенията към речния бог се извършвала всяка година, но тя не била чувала никога момичетата да я организират сами; напротив, това било нещо, което вождът на селото обикновено оповестявал, така че всички жители да вземат участие и жертвите били, по правило, животни. Все пак, тя нямала нищо против да участвува в жертвоприношението, за да осигури благоразположението на речния бог за още една година. И така, тя добросъвестно свалила дългата си огърлица, продълговатия си бродиран нагръдник и гривните си, и ги хвърлила в реката едно по едно, като всеки път отправяла към речния бог молба да ги приеме в знак за нейната благодарност за водата. Когато всичките й украшения изчезнали във водата, както била погълната в молитви, Селекана изведнъж чула силен смях зад себе си - там стояли всичките момичета с накитите си, които били набързо измъкнали от скривалищата им. Цялата работа била нагласена: момичетата се били наговорили да накарат Селекана да си изхвърли накитите, за да не й остане нито един, за който да й завиждат! Какво ли не правят хората, за да задоволят злобната си завист! Мъдрите хора казват, че завистта е най-проклетото от всички лоши чувства и това е вярно, и то не само в Африка. Обаче, ако можели да предвидят последиците от постъпката си, момичетата никога нямало да сторят това!

Селекана избухнала в сълзи като разбрала, как глупаво и напразно се е разделила с всичките си ценни мънистени бродерии и то завинаги, защото никой не би посмял да й ги извади от дъното на реката. Момичетата се смеели като чакàли: "Хии, хии, тази глупачка повярва, че ние бихме си хвърлили просто така всичките накити в реката и направи същото! Ти нямаш мозък повече от едно бебе, малоумнице такава!" и т.н. и т.н. Когато се изморили от смях, те си поставили ведрата с вода на главите и тръгнали обратно към селището, като оставили нещастната Селекана сама с мъката й.

"Хей, река, върни ми накитите, които ти дадох напразно!" - викала тя отново и отново. Изведнъж чула един глас надолу по течението: "Ела тук, дете мое, последвай ме!" Селекана тръгнала надолу по реката докато стигнала до един завой, където течението било образувало широк и дълбок вир, за който хората винаги били предупреждавали децата си: "Не се доближавай до мястото, където реката прави водовъртеж, защото ще се удавиш!" Селекана се изплашила и завикала отново: "Моля ти се, река, върни ми мънистата, моите връстници ме измамиха!" Тя повторила молбата си три пъти и отново чула гласа, сега много по-близо, който идвал точно от средата на вира: "Спусни се по-надолу, дете мое и ела, и аз ще ти върна накитите!" Селекана навлязла в реката, решена на всяка цена да си възвърне мънистата, иначе щяла да стане за смях на цялото село, но щом водата се вдигнала над коленете й, реката я повлякла и тя потънала в дълбокия вир.

След доста време кракът й докоснал най-после дъното и тя видяла пред себе си някаква светлина. Тя тръгнала към светлината, но във водата може да се ходи само бавно. Накрая тя застанала пред входа на една подводна пещера, където можели да се видят хиляди скъпоценни камъни - те святкали и искряли така, че цялата пещера била ярко осветена от тях. Когато очите на Селекана привикнали към светлината, тя видяла една жена да се приближава към нея, ходейки само на един крак - или може би това било рибя опашка? Жената имала само една ръка, с която хванала здраво Селекана за лакътя. Завела я в друга зала, където й приготвила ядене. "Хапни първо, дете мое, аз ще те възнаградя за твоите дарове" - казала й речната жена.

Храната била вкусна и когато Селекана се нахранила, речната жена й казала: "Сега трябва да изчистиш всичко в тази стая, да измиеш всички съдове, да изметеш пода и когато всичко е готово, аз ще се върна," Тя излязла и Селекана бързо измила всички тенджери и чинии, излъскала пода и когато всичко било готово, речната жена дошла отново и казала: "Сега ела с мен и аз ще ти дам твоите накити."

Тя завела момичето пак в залата със скъпоценностите и му казала да си избере от скъпоценните камъни. Смутена и очарована, Селекана посочила към някои от най-ярко оцветените камъни и речната жена просто ги издърпала от стената. Имало украса за нагръдници и огърлици, гривни и обеци от всички най-сияйни цветове на дъгата. В добавка речната жена й дала дрехи от най-фина телешка и чакалова кожа с козината. Изведнъж се чул силен плясък, като от приближаваща дъждовна буря. "Бързо, мое дете, това е Куена, царят на реката, той ще те изяде, ако те завари тук." - казала жената и изтласкала Селекана през вратата нагоре към повърхността. Докато се издигала нагоре, Селекана зърнала за миг речния цар: това бил един огромен крокодил! Но за щастие скоро главата й се показала над водата и тя бързо заплувала към брега. Било истинско чудо, че реката й позволила да си отиде и не я завлякла надолу!

Когато Селекана вървяла по познатия път към селото, тя срещнала сестра си, която я погледнала с учудване и когато я познала най-сетне, възкликнала: "Но това е Селекана! Къде беше? Хората казаха, че си мъртва, че си се удавила в реката! Но ти изглеждаш като принцеса, така красива и какви хубави дрехи имаш само, ами скъпоценностите... ти си богата, откъде се сдоби с цялото това богатство?" Селекана й разказала всичко и скоро цялото село говорело само за това, и всички идвали да видят Селекана и да се възхитят на новите й съкровища. Обаче водачката на момичетата решила, че на нея повече й се полага такова богатство и затова отишла на реката и се хвърлила в дълбокия вир. И тя била посрещната от речната жена в ярко осветената съкровищница и била нагостена добре. Но когато се стигнало до миенето на чинии, високомерното момиче казало: "Ти какво си мислиш, че аз си нямам друга работа, че да ти мия чиниите? Аз дойдох да взема същите скъпоценности, каквито си дала на Селекана. Най-сетне, аз ги заслужавам повече от нея, защото аз съм водачката на момичетата. Речната жена си излязла и се върнала по-късно, но като видяла, че момичето не е свършило никаква работа, излязла отново. След известно време се чул силен плясък, като от приближаваща се дъждовна буря. Можете да се досетите кой бил това и е ясно, че това момиче не могло да избяга от големия крокодил. Повече никой не я видял в селото, и Селекана станала водач на момичетата.

Превод: Лина Бакалова
Преводът е под лиценз: Криейтив Комънс-Признание-Некомерсиално-Без производни

КАК КЕНГУРОТО СЕ СДОБИЛО С ТОРБА

Австралийска приказка

Веднъж, много отдавна, кенгурото гиздело своето кенгурче на брега на един ручей. Те обичали да слушат как водата ромоли, докато майката вчесвала козината на своето дете. По едно време едно старо торбесто мече¹ се дотътрило до тях.
- Гледай ти - прошепнало кенгурото на своето кенгурче. - Това торбесто мече е старо и болно. Сигурно вече има пра-пра-внуци.
На майката-кенгуро й се сторило, че чува хлипане. Когато торбестото мече наближило, тя го чула да си говори:
- Безполезен и ненужен, ненужен и безполезен.
- Какво те измъчва, торбест приятелю? - запитала го тя.
- А? - казало то, стреснато - Кой каза това?
- Аз - отвърнало кенгурото. - Кенгуро със своето кенгурче.
- Аз съм сляп - подхванало торбестото мече. - Никой не ме иска. Никой не мисли за мене. Вече за нищо не ставам. Всички ме изоставиха.
Майката-кенгуро, която имало добро сърце, казала:
- Недей тъгува. Аз ще ти бъда приятел. Моето кенгурче и аз ще ти покажем къде расте най-вкусната трева.
Тя позволила на торбестото мече да я държи за опашката. После бавно го повела към най-сочната трева и най-бистрата вода. Старото торбесто мече въздъхнало от удоволствие. Кенгурото се зарадвало, като го видяло, че се чувства по-добре.
Изведнъж майката си спомнила за нейното кенгурче. Тя му била казала да стои наблизо, ала то се било пак запиляло нанякъде. Тя се спуснала обратно да го търси. Толкова пъти вече се случвало това. Всеки път, като тръгнела за храна, то се загубвало. Това ужасно я плашело.
Тя намерила своето кенгурче заспало под едно евкалиптово дърво. Като не искала да го буди от дрямката му, тя решила да се върне обратно и да види какво прави старото торбесто мече. Нещо мръднало в храстите. Един ловец-абориген безшумно се промъквал към торбестото мече. Неговият бумеранг бил вече вдигнат над главата му, излъсканите му остриета всеки момент щели да засвистят във въздуха. Кенгурката замръзнала на място. Не можела дори да си поеме дъх. Искало й се да побегне, но торбестото мече било също като нейното кенгурче - то имало нужда от нейната закрила.
Кенгурката започнала да тъпче клоните и вейките под краката си. Троп, троп, пук, пук, удряла тя по земята. Ловецът се обърнал към нея.
- Бягай! - извикала тя на торбестото мече. - Бягай, тук има ловец.
Торбестото мече хукнало като полудяло, без да знае накъде отива. На ловеца му било все едно. Сега това, което искал, било кенгурото.
Като събрала всичката си сила и бързина, тя скочила в храстите, колкото могла по-далече от мястото, където спяло кенгурчето й. Сърцето й се блъскало лудо в гърлото, докато бягала, за да се спаси. Накрая дошла до една пещера. Била така изморена, че не можела да продължи и се струполила вътре. Поне да я убие тук в хладната тъмнина, а не отвън, където други животни биха видели.
Обаче ловецът, както тичал, отминал входа на пещерата. Кенгурката стояла вътре и го чакала да се върне, защото я било страх да излезе. Накрая го видяла връщайки се да минава отново покрай отвора на пещерата, със закачения бумеранг на ръката си. Тя почакала още, докато се убедила, че е в безопасност, а после хукнала, колкото й крака държат, към евкалиптовото дърво. Там било нейното кенгурче, наспало се и вече будно. Заедно те отишли да потърсят торбестото мече, но то било изчезнало.
Това, което майката-кенгуро не знаела, било, че торбестото мече не било никакво торбесто мече, ами, преобразен, самият бог Байамий. Байамий бил слязъл от небесния свят, за да разбере кое от неговите създания има най-добро сърце. Сега той бил много доволен, като научил, че това било кенгурото. Байамий искал да я възнагради с нещо, от което имала най-голяма нужда. Затова той събрал небесните духове и им рекъл:
Идете там долу, при високото евкалиптово дърво. Обелете дълги ивици от кората и направете една престилка като торба. Дайте я на майката-кенгуро и й кажете да я върже около кръста си.
Както им казал, така й направили. В мига, когато майката-кенгуро вързала престилката около кръса си, Байамий я превърнал в мека кенгурова кожа, която се сраснала с тялото й. Сега тя имала торба, в която да носи кенгурчето си. То даже можело да си спи вътре, докато тя ходела всеки ден да търси храна.
Майката-кенгуро била много щастлива от своя подарък. Но понеже била най-добрата от всички същества, тя не искала да запази подаръка само за себе си. Тя мислела за другите майки-кенгура и за торбестите плъхове, и за всички други животни, които днес са торбести.
Байамий оценил великодушието на кенгурката. Затова той решил да направи торби за всички други торбести майки. Оттогава техните деца почти никога не се губят.

1. Торбесто мече или вомбат (Vombatus ursinus) - двуутробно животно, което се среща само в Югоизточна Австралия и на островите Тасмания и Флиндерс. Обитава гористите и планински местности. Достига до един метър дължина, набито и късокрако е, с много къса опашка, кръгли уши, яки рамене и масивни предни лапи с нокти като на мечка, откъдето идва латинското му име. Храни се с трева и корени, като зъбите му растат непрекъснато, защото се изтъркват от гризането. Има извънредно бавен метаболизъм - нужни са му около 14 дена, за да смели напълно храната и обикновено се движи бавно. (бел. прев.) [обратно]

Превод: Лина Бакалова
Преводът е под лиценз: Криейтив Комънс-Признание-Некомерсиално-Без производни

ЖАБОКЪТ ПРИНЦ

Приказка от Братя Грим

В стари времена, когато желанията все още можели да се сбъдват, живял цар, който имал три дъщери. Всички те били хубави, но най-малката била така хубава, че даже слънцето, което е видяло толкова много, се дивяло на нейната хубост всеки път, когато лъчите му я докоснели. Близо до царския дворец се простирала голяма тъмна гора и в гората под една стара липа имало кладенец. В горещи дни царкинята отивала в гората и сядала до прохладния ръб на кладенеца, а понякога взимала със себе си златната си топка, за да минава по-бързо времето. Да подхвърля и улавя топката си под голямата липа до кладенеца било любимото й занимание.

Но един ден така се случило, че златната топка вместо да падне в малките ръце, които я подхвърляли нагоре, паднала на земята близо до ръба на кладенеца, търкулнала се и изчезнала вътре. Очите на царската дъщеря я проследили като потънала, но кладенецът бил дълбок, така дълбок, че дъното не се виждало. Тогава тя заплакала и плакала дълго и безутешно, като че никога вече нямало да може да спре. Както плачела, чула глас, който й казал:

- Какво те измъчва, царкиньо? Твоите сълзи могат да размекнат и сърце от камък.

Тя се огледала да види откъде идва гласът, но наоколо нямало никого, само грозната глава на един жабок се подавала от водата.

- А, ти ли си, стар скокльо - казала тя. - Плача, защото моята златна топка падна в кладенеца.

- О, не си струва да плачеш за това - отвърнал жабокът. - Аз мога да ти помогна. Но какво ще ми дадеш в замяна, ако ти извадя топката?

- Всичко, каквото поискаш, скъпи жабоко - казала тя, - ще ти дам която и да е от моите дрехи, перли и бижута, дори и златната корона, която нося.

- Твоите дрехи, перли и бижута и твоята златна корона не са за мене - отвърнал жабокът, - но ако ти би могла да ме обикнеш и да ме вземеш при себе си да ти бъда компания и другар в игрите, и ако ми позволиш да седя до тебе на масата, да ям от твоята чиния, да пия от твоята чаша, и да спя в твоето легло - ако ми обещаеш всичко това, тогава аз ще се гмурна във водата и ще ти извадя златната топка.

- Добре, обещавам - отвърнала тя, - всичко, каквото поискаш, ако ми върнеш топката.

Но в същото време си мислела:

- Какви глупости говори той! Като че ли би могъл да прави нещо друго освен да седи във водата и да квака с другите жаби, камо ли да бъде компания на когото и да било.

А жабокът, щом като чул обещанието й, вмъкнал главата си под водата и потънал надолу далече от погледа й, но след малко се показал пак отгоре със златната топка в уста и я хвърлил на тревата.

Царската дъщеря била извън себе си от радост, като видяла отново хубавата си играчка, грабнала я и побягнала.

- Чакай, чакай! - завикал жабокът. - Вземи ме със себе си. Аз не мога да тичам така бързо като тебе.

Но това било безполезно, защото колкото и да квакал след нея с всички сили, тя не го слушала, а бързала към къщи и веднага забравила за бедния жабок, който отново трябвало да се върне при своя кладенец.

На следващия ден, когато царската дъщеря седяла на трапезата с царя и всички придворни и се хранела от златната си чиния, нещо затрополяло нагоре по мраморното стълбище, а после се чули удари по вратата и един глас извикал:

- Хей, най-малка дъще на царя, пусни ме да вляза!

Тя станала и изтичала да види кой е, но когато отворила вратата, там имало само един жабок, седнал отвън на прага. Тогава тя затворила бързешком вратата и се върнала на мястото си на масата, като се чувствала много неудобно. Царят забелязал нейното вълнение и рекъл:

- Какво те изплаши толкова, дете мое? Да не би някой великан да стои на вратата готов да те грабне?

- О, не - казала тя, - никакъв великан няма, само един ужасен жабок.

- И какво иска този жабок? - попитал царят.

- О, скъпи татко - отвърнала тя, - когато седях до кладенеца вчера и си играех със златната топка, тя падна във водата и докато аз плачех заради нея, жабокът дойде и ми я извади при условие, че аз ще му позволя да ми бъде компания, но аз дори и не помислих, че той би могъл да излезе от водата и да тръгне след мене. Сега той е отвън на вратата и иска да дойде при мене.

И тогава всички чули как той почукал за втори път и извикал:

"Най-малка дъще на царя,
портата ми отвори!
Там до водата на бунара
какво обеща ми ти?
Най-малка дъще на царя,
да вляза в къщи ме пусни!"

- Това, което си обещала, тябва да изпълниш - казал царят, - затова иди и го пусни да влезе.

Тогава тя отишла и отворила вратата, и жабокът скочил вътре, като я следвал по петите до мястото й на трапезата.

Там той се спрял и извикал:

- Вдигни ме да седна до тебе.

Но тя се бавела да направи това, докато царят не й заповядал. Щом се озовал на стола, той поискал да се качи на масата и като се настанил там, казал:

- А сега премести твоята златна чиния малко по-наблизо да можем да ядем заедно.

И тя така и направила, но всеки можел да види с каква неохота, и жабокът пирувал до насита, докато всяко късче засядало на нейното гърло.

- Аз се нахраних - казал най-после жабокът - и тъй като съм уморен, ти трябва да ме отнесеш в стаята си и да приготвиш коприненото си легло, за да си легнем да спим.

Тогава царската дъщеря започнала да плаче, защото виждала, че ще бъде принудена да разреши на студената жаба да спи на нейното хубаво чисто легло.

Сега царят се разсърдил и й казал:

- Това, което си обещала, когато си била в нужда, сега си длъжна да изпълниш.

И тя била принудена да хване жабока с два пръста, отнесла го на горния етаж и го сложила в един ъгъл, но когато си легнала да спи, той допълзял до леглото й и казал:

- Аз съм уморен и ми се спи колкото и на тебе, вдигни ме на леглото или ще кажа на баща ти.

Тогава тя, извън себе си от гняв, го хванала и го хвърлила с всичка сила към отсрещната стена, като извикала:

- Сега ще млъкнеш ли най-сетне, отвратителен жабок!

Но когато паднал на пода, той вече не бил жабок, а се превърнал в принц с красиви и добри очи. И станало така, че, със съгласието на баща й, те станали невеста и жених. И той й разказал, че зла вещица го била омагьосала така, че никой друг, освен самата принцеса, не би могъл да го освободи от магията и сега те двамата трябва да отидат да посетят царството на неговия баща. Тогава до вратата се приближила каляска, теглена от осем бели коня, с бели пера на главите и златни сбруи, а зад каляската стоял верният Хайнрих, прислужникът на младия принц. А верният Хайнрих понесъл толкова грижи и тревоги, откакто неговият господар бил превърнат в жабок, че трябвало да носи три железни обръча около сърцето си, за да не му позволи да се пръсне от мъка. Когато каляската била готова да отнесе принца към неговото царство и верният Хайнрих помогнал на двамата млади да се качат в нея, той се качил отзад, преливащ от радост заради избавлението на своя господар. И когато вече били изминали част от пътя, принцът чул звук от задната част на каляската, като че нещо се счупило, и той се обърнал назад и извикал:

- Хайнрих, май че колелото се счупи!

Но Хайнрих отвърнал:

- Не е колелото, дето се счупи, а е обръчът около сърцето ми, който бях поставил, принце, за да намаля болката от твоето злощастие.

Отново и отново се чул същият звук, и принцът пак помислил, че този път наистина колелото се е счупило, но това били другите обръчи около сърцето на верния Хайнрих, защото той изпитвал най-сетне такова облекчение и щастие, че вече не му били нужни.

Превод: Лина Бакалова
Преводът е под лиценз: Криейтив Комънс-Признание-Некомерсиално-Без производни