16.07.07 г.

ДРАКОНОВИЯТ КАМЪК

Монголска приказка

Живеели някога старец и старица. Те си имали син. Когато синът отраснал, оженил се и всички в къщи заедно - и стари и млади - от сутрин до вечер се трудели, но все живеели бедно. Припечеленото едва им стигало.

Старецът имал три златни монети, които си бил скътал на място, известно само нему. Веднъж той ги извадил и ги дал на снаха си, като й казал:

- Вземи тези монети - в трудни дни те могат да ви потрябват!

Младата невеста с благодарност приела подаръка и сложила парите на скришно място.

Не след дълго старите хора починали един след друг и останали само двамата млади. Те продължили да работят с удвоени сили, но доходът им бил все така недостатъчен. Нямало даже за храна и те решили да продадат някои вещи, за да могат да посрещнат нуждите си, но никой не искал да им ги купи, защото всичко, което имали, било вече съвсем старо и изхабено.

Тогава жената измъкнала една от златните монети и казала на мъжа си:

- Ето ти една жълтица. Купи с нея дрехи за нас двамата и нещо за ядене.

Мъжът отишъл на пазара и се заоглеждал какво би могъл да купи за една жълтица. Изведнъж видял как няколко момчета измъчват една котка - били вързали примка около шията на животинчето и се канели да го удушат. Сърцето на младия мъж се свило от жал.

- Хей, момчета, стойте! Не убивайте котката! - извикал той. - Ще ви дам жълтица за нея.

С победоносни възгласи, че са направили добра сделка, мочетата грабнали златната монета, дали му котката и побегнали.

Мъжът отнесъл котката в къщи и жена му го запитала:

- Е, какво купи от пазара?

- Нищо не купих, - тъжно промърморил мъжът. - Имаше там няколко хлапета; бяха се приготвили да убият една котка. Аз се съжалих над животинчето и за да го спася, купих го от тях за жълтицата, дето ти ми я даде сутринта.

Жената чула какво казва мъжът й и се усмихнала тъжно. Колкото и да била непрактична постъпката му, тя не можела да му се сърди, защото той постъпил като благороден човек. Вечерта разделили оскъдната храна, която имали от преди, на три равни части и вечеряли и тримата - тя, той и спасеното котенце.

Минало се време и жената решила да извади следващата златна монета, защото недоимъкът станал непоносим.

- Ето, вземи тази жълтица и иди на пазара - казала тя на мъжа си. - Гледай този път наистина да купиш някои от нещата, от които имаме най-голяма нужда!

Докато мъжът обикалял из пазара, жена му отишла с котенцето в гората да насъберат сухи съчки за огъня. Преди да се върнат вкъщи, те изровили по поляните малко сладки корени, за да осигурят и вечерята. Скоро и мъжът се прибрал от пазара - в ръцете си носел само едно куче.

- Какво си купил? - запитала жената.

- Щом пристигнах на пазара, видях как един човек се кани да обеси кучето си. Аз видях това и се съжалих над животното. Дадох на този човек жълтицата и в замяна взех кучето - обяснил мъжът.

И този път жената тъжно поклатила глава и простила на мъжа си неговата непректичност, защото зад нея се криело голямо и благородно сърце. Тя разделила оскъдната храна на четири и от нея вечеряли всички - тя, мъжът й, котенцето и кученцето.

През следващите дни те работили още по-усилно, но това не било достатъчно, че да изкарат дори колкото да залъжат глада си. От преумора и недоимък накрая жената сериозно се разболяла и се наложило да не става от леглото. Мъжът, котето и кучето не знаели що да сторят. Парите, които те все пак с голям труд били изкарали, се свършили и дори последната златна монета - подаръка на стария човек - се наложило да похарчат.

Тогава котето и кучето се спогледали и решили, че трябва да направят нещо.

- На нашите стопани им е трудно да спечелят пари, - разсъждавали те. - Как бихме могли да им помогнем?

Двете животни намислили да намерят Драконовия камък, който можел да изпълнява всякакви желания. Те отишли при мъжа и споделили с него своята идея.

- Някак си ще преживеем - казал стопанинът. - Но вие не можете да действувате против съдбата. Малки и слаби същества сте; може да ви убие всеки, който си поиска. И е опасно да търсите Драконовия камък - не ходете никъде, скъпи мои!

Мъжът казал това и залостил вратите, за да им попречи, ако решат да направят нещо необмислено. След това отишъл да спи, защото бил много изморен.

Когато нощта потопила всичко в сън, кучето се пробудило, събудило и котето и му казало:

- Смелите винаги побеждават в този свят. Хайде да тръгваме, котенце! Щом сме решили да намерим Драконовия камък, значи трябва да тръгнем да го търсим.

Котето скочило на крака, отместило внимателно резето на вратата и двете животни потеглили на дълъг път.

На сутринта мъжът и жената се събудили и видяли, че кучето и котето са ги напуснали. Това ги огорчило и те за сетен път се почувствували много нещастни.

Жената не издържала и започнала да упреква мъжа си:

- Ти знаеше, че все пак те ще тръгнат, нали? Защо тогава не тръгна подир тях да ги спреш? Освен това Драконовият камък подобава на владетели и принцове, а не на обикновени хора, каквито сме ние...

В това време котето и кучето вървяли дълго, без да забележат колко много са се отвървяли от дома. Изведнъж пътят им се оказал отрязан от една огнена планина - целите й склонове били обхванати от пожар. Не било възможно нито да се продължи напряко, нито да се заобиколи.

Котето казало:

- Приятелю, не би ли могъл да помислиш как да намерим пътя, а аз през това време ще се опитам да уловя нещо за храна?

- Разбира се, ще се опитам да помисля за нов път - отвърнало кучето. - Ти върви, половувай! Аз ще си почина и ще се опитам да видя как може да се продължи. А с тебе ще се срещнем пак тук след двадесет и един дена - по пладне. Не по-рано.

Котето се отправило отново на лов, а кучето останало само.

След двадесет и един ден, точно по пладне, котето се завърнало и намерило кучето, което си стояло там, а очите му били станали червени от сълзи. То не могло да намери път, а огнената планина се била разпалила още по-ярко.

Котката искала да разпита приятеля си как е прекарал той всичкото това време, но изведнъж забелязала два малки черни облака на северо-запад, които напомняли отронени сълзи. Постепенно облаците взели да стават големи - цялото небе помрачняло и скоро на земята се излял проливен дъжд, който изгасил пожара по склоновете на огнената планина. Дъждът отминал, а планината повече не пламтяла.

Двете животни вече можели да продължат безпрепятствено пътя си и така пресекли угасналата огнена планина напряко, но като повървяли още, изведнъж се оказали в подножието на друга планина. Тя била висока и скалиста. Не било възможно нито да се продължи напряко, нито да се заобиколи.

- Какво да правим сега? - запитало кучето.

- Този път аз ще остана тук, ще си отдъхна и ще помисля как може да се продължи, а ти отиди да хванеш нещо за храна - отвърнало котето и изпратило приятеля си на лов.

- Върни се на седмия ден, по пладне. Не по-рано!

Като останало само, то изпънало мишците си, напрягайки всеки свой нерв и започнало трескаво да мисли.

На седмия ден - точно по пладне - кучето се върнало от лов и видяло че неговата приятелка, котката, била станала много мъничка. Можела да се събере в една чаша.

- Хвани ме здраво за козината на врата и си затвори очите, за да не се уплашиш! - казала котката и когато кучето се заловило здраво, тя се понесла нагоре с енергични скокове, като се вкопчвала в скалните издатини. Така тя теглела със себе си и кучето по почти отвесния наклон. Скоро те успяли по този начин да стигнат до билото на планината и да я пресекат напреко.

Двамата четириноги приятели продължили пътя си. По едно време стигнали до брега на огромно езеро. Не било възможно нито да се преплува напреко, нито да се заобиколи по брега му.

Котенцето взело буца пръст и я хвърлило в езерото. Пръстта бързо се разкиснала и разтворила във водата - нищо не останало от нея.

- Не, така няма да стане! - казало котето.

След това взело един камък и го хвърлило в езерото. Камъкът мигом потънал на дъното.

- И така не става! - казало котето.

Тогава кучето донесло няколко парчета кора от дърветата наоколо. Хвърлили във водта брезовата кора и тя не потънала, а останала да се носи по повърхността.

Хвърлили елховата кора в езерото и тя също не потънала.

- Е, сега така ще стане! - извикало котенцето и скочило върху брезовата кора. Кучето пък се настанило върху елховата кора и така двете животни заплували из езерната шир. Течението ги носило дълго време, докато накрая достигнали отсрещния бряг.

Когато стъпили на брега, двамата четириноги приятели разбрали, че са попаднали в подземното царство. Пред тях бил огромен мрачен град с надвиснали страховити стени. Тръгнали да обикалят около крепостта, но никъде не могли да открият никакви врати...

Изведнъж видяли на пътеката как една мишка уловила малка птичка и се готвела да я убие. Двамата приятели се спуснали да помогнат на нещастната птичка.

Котенцето уловило мишката, а кучето съживило изпадналата в несвяст птичка с топлината на диханието си.

Птичето отворило очи и като видяло избавителите си, изчуруликало:

- Благодаря, че ми спасихте живота. Искам да ви се отплатя: кажете от какво имате нужда и аз ще се опитам да направя нещо за вас!

Котката се канела да излапа мишлето, но то го ударило на молба:

- Съжалете се над мен - бедното! Аз имам в къщи стари родители и малки дечица. Без мен всички те ще умрат от глад.

- Добре - казало котето, - ще ти подаря живота, но ни кажи коя част на двореца обитава вашият цар и къде държи той своя Драконов камък.

- Нашият цар държи Драконовия камък в устата си; само там му се струва, че камъкът е в безопасност и никой няма да му го вземе. Даже когато спи, той не го вади от устата си. Но не в това е трудността - аз съм малко мишле и мога да отворя с хитрост устата на царя, като го погъделичкам с опашка докато спи и така го накарам да кихне. Но е невъзможно да се проникне в покоите му, които са в най-непристъпната част на двореца. При това по цяла нощ в неговата стая стоят на стража четирима от най-верните му офицери със запалени лампи в ръце, а при вратата винаги има въоръжен до зъби часовой. Немислимо е да се промъкне някой покрай тях незабелязано.

Птичето чуло какво казала мишката и зачуруликало:

- Аз мога да ви помогна да проникнете там!

Котето и кучето били вън от себе си от радост. Вечерта те се посъветвали какво да правят по-нататък и решили да изчакат нощта преди да действуват.

През нощта мишката се провряла под крепостната стена и успяла да отвори една от умело замаскираните порти на замъка. През това време птичката влетяла в двореца и като размахвала криле, доближавала се до всяка от лампите и ги гасяла, докато всичко потънало в мрак. Котенцето и кучето се промъквали в царския дворец опипом в тъмнината, когато внезапно прозвучала тревога:

- Защо всички светлини са угасени? - викали стражите.

- Не знам! Нещо се случи... Май вие угасихте лампите...

- Как така - ние? Вие ги изгасихте! - започнали да се карат помежду си стражниците.

А докато се разразявала кавгата по коридорите на замъка, котката и кучето скочили върху царския креват и се надвесили над лицето на царя. Там била вече мишката, която бръкнала с опашка в едната ноздра на дълбоко заспалия владетел на подземното царство.

- А-а-а-пчи-хууу! - кихнала коронованата особа и Драконовият камък изхвърчал от устата й.

Кучето стиснало камъка със зъби и заедно с котката се измъкнали с бясна скорост от двореца. Птичката и мишлето ги изпроводили чак до брега на езерото.

Когато двамата четириноги авантюристи седнали отново на своите салове от дървесни кори, котето казало:

- Е, най-после успяхме двама с теб, приятелю, да измъкнем Драконовия камък, но ти все още го стискаш между зъбите си. Това не е справедливо! Искам и аз да го понося малко...

- Котенце мило - казало кучето, - ти едва ли ще можеш да носиш камъка с меките си лапки. Боя се, че ще го загубиш и затова не бих ти го дал с особена охота.

Но ако съм сигурем, че ще го носиш в устата си - макар Драконовият камък да е твърде голям за твоята уста - то аз може би ще ти го дам за малко. Все пак - дръж го здраво и не си отваряй много устата да не го изпуснеш!

И кучето й дало камъка.

Внезапно котката видяла риба във водата и много й се приискало да я улови. Но тя навреме си спомнила, че сега Драконовият камък се намирал в устата й и повече не посмяла дори да се движи. По-натаък - докато плавали из езерото - тя много пъти съзирала в глъбините риба, но успявала винаги да овладее ловния си котешки инстинкт.

В следващите няколко дни, обаче, котката се почувствувала сериозно болна и това било от глад. От силното изтощение тя започнала да гледа на всичко, като че ли е един кошмарен сън. Ето защо, когато следващия път видяла под сала си една голяма златна риба, тя не могла да се стърпи, гмурнала се и широко разтворила уста, за да захапе рибата. Драконовия камък потънал на дъното.

Котето и кучето достигнали до брега нажалени и седнали на крайбрежните камъни да си поплачат. Дълго седели така - измъчени и гладни, - без да знаят какво да предприемат по-нататък. По едно време видяли как рибари извлекли от езерото огромна риба, почистили я от вътрешностите й, нарязали месото й на парчета и тръгнали да отнесат улова си у дома.

Изгладнелите животинки се нахвърлили на разхвърляните от рибарите остатъци и започнали да ядат. Изведнъж, както се ровело из изоставените рибешки вътрешности, кучето усетило нещо твърдо между зъбите си. Това бил Драконовия камък, който голямата риба била глътнала от дъното на езерото. Котето било много щастливо, защото загубата не се оказала непоправима.

Щастливи, двете животни се понесли по пътя към дома. За да не се загуби пак камъка, кучето решило да си направи отвор в кожата на врата - зад ушите - и там и да го съхранява до като не се приберат у дома. По пътя минали покрай една юрта, където помолили да им дадат игла, конец и напръстник, за да може кучето да зашие отвора на врата си, където скрило камъка. Децата в юртата, обаче, хванали двете животни, поставили ги в една кошница и започнали да се забавляват, като я подмятат. Когато родителите видяли как децата имъчват котето и кучето, те им се скарали.

- Как можете да постъпвате така с бедните животни! Пуснете ги веднага! - ядосан извикал бащата.

- Как да не ги измъчваме - отвърнали децата, - като тези животни са толкова странни и различни от всичко друго, което ние знаем? Та те ни поискаха да им дадем игла, конец и напръстник!...

- Е, добре! Но не можете да отречете, че са много умни. Не бива да им отказвате това, което искат. Дайте им игла, конец и напръстник! - казал бащата.

Кучето направило прорез в кожата зад ушите си и зашило там вълшебния камък. След това двама с котето потеглили за къщата на стопаните си.

В това време мъжът и жената били изпаднали в дълбоко отчаяние. Сред цялата бедност, в която тънели, техните мили животинки били единствената им утеха, а сега били изгубили и тях. Нямали сили дори да тръгнат да ги търсят. И все така продължавали да се нижат дните им в немотия и глад, стигащи до предела на гибелта...

Една вечер, както си седяли около огъня и оплаквали съдбата си, в юртата им с лай се хвърлило кучето, следвано по петите от котенцето. Щастието на всички било неизмеримо. Когато двамата четириноги приятели свършили да разказват дългата история на своите подвизи и патила, накрая кучето подканило стопаните си да разшият прореза зад ушите му, откъдето извадили блестящият Драконов камък. Този, дето творял добри вълшебства, ако е сгрят от топлината на добри хора...

Камъкът бил такъв, че всеки път, щом някой, който го държал в ръце, си представял нещо съкровено и желано, то в миг се осъществявало. От този ден нататък бедните хорица и техните четириноги приятели заживяли охолно и щастливо и започнали щедро да помагат на всички, които били застрашени от лишения - каквито били и те самите преди това.

Станало така, че жената, която по-рано мислела за Драконовия камък, като за нещо, което не е съдено да бъде достояние на такива скромни хора като тях, видяла, че истинските вълшебства са възможни, само ако ги направлява волята на човека с голямо сърце - дори той да обитава бедна юрта, - а не на егоиста-владетел, който без да излиза от мрачния си дворец, можел само да крие съкровището в устата си, ужасен, че някой ще му го открадне.



Няма коментари:

Приказки от цял свят

Приказки на народите от Австралия, Азия, Америка, Африка, Европа и Океания. Народни приказки, преразказани от известни писатели. Стари приказки в нов превод.